Какво ни кара да се будим сутрин?

Вероятно алармата на телефона е доста нахална всяка сутрин с изключение на съботно, неделните сутрини, когато телефона е в „случаен режим“ flight mode.

Има сутрини, в които нещата не изглеждат толкова красиви и позитивни, колкото ни се иска. 

Има сутрини, в които светът изглежда враждебно и неприветливо място. 

Има цели дни, в които смисълът за малко бяга и само от нас зависи да го намерим отново. 

Има сутрини, в които просто ни се иска да се изключим от Света и всичко заобикалящо ни.

Има сутрини…довърши ти.

Днес ще ви пиша за една японска притча, която всеки път когато загубя, посока ме връща към моят „център“.

„В малък японски град на остров Окинава, млада жена била тежко болна. Никой не разбрал причината за нейното заболяване, за да ѝ помогне. Тя била добре позната за хората, защото била съпруга на кмета. Притекли се, за да помогнат за нейното лечение, най-добрите лекари и знахари, но със всеки ден животът я напускал.

Денят настъпил. Настъпил момента в който тя знаела, че това е нейният последен ден. Тогава разбрала, че животът си отива завинаги. Усетила, че душата бавно се отделя от тялото. Душата й полита. Жената се изпълнила със съжаление. Настъпило ранно утро, времето, в което тя обикновено се събуждала, за да започне своя ден – изпълнен с глъчка и грижа за околните.

Спомените й за младостта, за сватбата си, за раждането на децата, за тяхното детство, я държаха през последните й дни. Всеки ден си припомняла за работа, за хората, с които се срещала през годините. Едни неща не се смирила с тях, за други се усмихвала, за трети потъгувала. Но едно единствено нещо, най-силно не й давало мира на душата, за това, че така несправедливо била наказана от съдбата. Тялото ѝ става леко като пеперуда.

В този миг, погълната от ново, непознато чувство, тя чула ясен и приятен глас, който я попитал:
– Коя си ти?
– Аз съм Мегуми, жената на кмета – бързо и някак сковано отвърнала тя.
– Аз не питам как се казваш и кой е твоят мъж. Кажи ми, коя си?
– Аз съм майка на три деца.
– Питам те: „Коя си“?
– Аз съм учителка в училище – продължила неуверено жената.
– Нима те питам колко деца имаш и къде работиш?

Жената се почувствала още по-объркана. Но гласът прозвучал отново. В него нямало припряност или недоволство. Но пък имало много любов, имало толкова време, колкото ѝ било нужно. Тя чувствала това, но не знаела какво да отговори. Давала все нови и нови отговори, но чувала един и същи въпрос: „Коя си ти?“ Сторило й се, че е минала цяла вечност. Вече нямала никакви отговори. Притихнала. Гласът мълчал. И в тази неподвижна тишина тя внезапно почти шепнешком казала:
– Аз съм тази, която се събужда всеки ден, за да обича, за да помага на семейството си и да учи децата в училище.

В този миг тялото ѝ потръпнало и тя почувствала как кръвта й започнала да кипиа, как сърцето ѝ бие така силно, че не чувала нишо друго. Без да обръща внимание на слабостта си, тя станала от леглото, пристъпила до прозореца, дръпнала пердето и лицето ѝ се озарило от яркото утринно слънце. Погледнала в часовника – било времето, в което тя обикновено се събуждала, за да започне деня си – пълен с грижи и глъчка. Облякла се, влязла в кухнята и започнала този нов ден, изпълнена със сили и живот.“

Тя открила своя ikigai – това, заради което всеки от нас идва на този свят, което дава сили и смисъл на живота ни. Това, което събужда любовта и ни дарява светлина. Това, без което се чувстваме опустошени и без което животът ни бавно гасне от неизлечима болест. 

Ikigai – това, заради което се будим всяко утро.

Притихвайте по често, за дa не губите себе си.

Станислава Павлова – ikigai